Забравените български средновековни църкви и манастири из Пернишко"

Budnini.com - Фотоизложба „Забравените български средновековни църкви и манастири из Пернишко

Уникалната фотоизложба „Забравените български средновековни църкви и манастири из Пернишко” ще гостува в Националния исторически музей гр.София през месеците септември – октомври 2008г., като официалното откриване е на 12.09.2008г. от 11.00 часа. Самата изложба, както и материалите към нея са изработени от Фондация „Бъднини” – гр. Перник с управител Росен Иванов и Фондация „ Българска памет” – гр. София с управител Д-р Милен Врабевски в сътрудничеството на РИМ – гр.Перник, под патронажа на ст.н.с.д-р Божидар Димитров – директор на НИМ – гр. София.

За първи път изложбата бе представена на широката публика на 10.06.2008г. в клуба на историка към Фондация „Бъднини” – гр. Перник. На откриването присъстваха ст.н.с. д-р Божидар Димитров, Знеполския епископ Йоан и Величкия епископ Сионий. Тогава бяха представени 10 табла, изобразяващи манастири, църкви и параклиси в с. Студена, община Перник, с.Билинци -община Брезник, селата Лева река и Пенкьовци – община Трън, селата Чуковец, Пчелинци и Старо село – община Радомир и с. Радибош – община Ковачевци. Поради проявен интерес от страна на РИМ – гр. Кърджали и по специално на директор Павел Петков, бяха изработени още 10 табла, които включиха и манастирите в гр. Брезник и гр. Трън. На 29.08.2008г. изложбата беше открита в РИМ – гр. Кърджали, където престоя до 02.09.2008г. като премина при много голям посетителски интерес, като по данни на директора Павел Петков е посетена от над 7000 човека, като от тях 1600 са жители на Пернишка област. За изложбата н НИМ – гр. София са изработени още 3 табла за църквите на с. Лялинци – община Брезник и селата Дрен и Долна Диканя – община Радомир, като в момента изложените табла са общо 24 на брой. Между изложените експонати следва да се отбележат следните уникални обекти :

1. Параклиса в с. Студена, чиито стенописи са от 14 век и са сходни с тези на Боянската църква;

2. Стенописите на църквата на Билинския манастир за които има данни, че са рисувани през 15 век от майсторите изпратени от Григорий Цамблак ;


3. Църквите в селата Старо село и Дрен, чиито стенописи са изписани през 19 век от възрожденските майстори Никола Образописец, Христо Зограф – син на Захари Зограф и Димитър Христов. В църквата в с. Старо село стенописите са запазени изцяло, а в църквата в с. Дрен се намират под по- късно положени стенописи от началото на 20 век.

Характерното при изписването на тези църкви е, че по стените им наред с образите на традиционните християнски светци са изрисувани образите на св.Тривелий /кан Тервел/- Крал Български, Цар Давид – брата на цар Самуил, Йоан Владимир –Княз Български. Това нестандартно изписване и на двете църкви показва по безспорен начин, че художниците са познавали много добре не само Паисиевата история, а и западно- европейската средновековна литература, особено произведения на автори като Цезар Бароний и Мавро Орбиний. В техните произведения Кан Тервел е описан като спасител на Европа заради голямата му победа и разгром над арабите при обсадата им на Константинопол, за което същият е провъзгласен за светец. Това ясно показва, че Кан Тервел е бил християнин. Под църквата в с. Дрен, под сегашните стенописи, на мястото на което изрисуван Тривелий се чете надписът „Велики крал Български” и „Теоктист” което е монашеското му име . Тези ценни находки, намиращи се в църквите и манастирите на Пернишка област са уникални за България, защото единствено тук от територията на цялата страна се срещат запазени в този си вид паметниците на християнската култура. Следва да се отчита, че християнството като религия е едно от нещата, които безусловно ни интегрират в европейския съюз, където то е основната религия. Присъствието на представители на Висшия църковен клир на Българската православна църква показва ясно, че тя проявява голям интерес към всички материали на изложбата, като по думите на нейните представители самата българската православна църква е силно заинтересована от откриване, запазването и реставрирането на тези уникални паметници на християнската култура на средновековна България.


При откриването на изложба в НИМ – София бяха обявени и следващите две съвместни инициативи на Фондация „Българска памет” и Фондация „Бъднини” – които предстоят да бъдат реализирани. Първата е изготвянето на изложба за Кан Тервел, български владетел от началото на VІІІ век, син на Кан Аспарух, който през 717 – 718 г. в поредица от сражения разбива арабите които са обсадили Константинопол и за тази си своя победа е почитан до началото на 19 век в Европа, като светец и спасител на Европа под името Крал Тривелий. След замонашването си приема името Теоктист.


Другото мероприятие е подготвяне на фотоизложба в памет на братята св.св. Кирил и Методий, които са обявени от римската католическа църква за покровители на Европа.


Планира се двете мероприятия да бъдат проведени съвместно с партньори зад граница, като целта е да се доведе до знанието и на хората от други страни от европейския съюз обстоятелството, че през VІІІ –ІХ век от н.е. България може да се гордее с личности, признати за значими на територията на днешния европейски съюз.

Китов откри златни накити край сливенското Старо село

Китов откри златни накити край сливенското Старо село

Нови открития е направил Георги Китов при разкопките на Друмева могила край сливенското Старо село, съобщи Дарик радио. Археологът е съобщил, че са открити златни накити, които се датират от II – III век след Христа.

Учените открили чифт добре запазени обеци от злато, две гривни от сребро и три бронзови пръстена. Бижутата са намерени в тухлен римски гроб в проучваната могила. Вероятно става въпрос за погребение на жена, смятат учените. В устата й е намерена бронзова монета, а около врата – глинени мъниста.

Както вече писахме, Китов и учените откриха, че могилата е заобиколена от каменна стена – крептида, което дава основание на археолозите да предполагат, че могилата е била храм на Слънцето.

Старо село (Област Силистра)

Старо село е село в Североизточна България. То се намира в община Тутракан, Област Силистра.


Старо село се намира в Дунавската равнина, на 5 километра от река Дунав, в долината на някогашната Стара река. В момента реката е пресъхнала, но археоложки разкопки доказват, че по нея някога са плавали кораби. Селото е заобиколено от всички страни с гъсти гори. В момента в Старо село има около 1400 постоянни жители, които се занимават предимно със зеленчукопроизводство.



Жителите на селото са част от старото местно население на Североизточна България - етнографската група хърцои. Те са православни българи. Запазен е обредният фолклор по Коледа, обредите с маскиране Кукове, описани още от етнографа Димитър Маринов. Част от жителите са потомци на преселници от Еленския Балкан. Селището датира от преди 2000 години. Разположено е на пресъхналата в долното си течение река Демир баба. Било е под румънско владичество - наблизо е минавала границата със Свободна България. В селото има само българи християни.

Читалище със силно развита концертна дейност на съставите за изворен фолклор.


В околността на селото има голяма гора наречена "Боблата". Местността "Кулвала" е известна с убийството на 26 староселци от румъно-чукойската власт. Всяка година на 4 юли се отслужва панихида в памет на загиналите староселци. На това място има паметник, издигнат в памет на загиналите по време на румънската окупация.

Има паметник на "Плачещата майка", който символизира образа на майка, която оплаква чадата си.

Има още една местност в горите на Старо село, която се нарича "Мара злъка", което значи "Раздяла с Мара". Легендата гласи, че по време на турското робство Мара е била най-хубавата мома в селото. Един ден, когато Мара била с майка си на нива, от някъде се появили двама турци. Те изнасилили момата пред майка ѝ и след това и отрязали главата. Майката сложила чедото си в каруцата и с огромна мъка го занесла в селото. От този ден местността се казва "Мара злъка".

В землището на селото се намира също и резервата "Калимок-Бръшлен", като най-голям дял от резервата има в землището на Старо село. В него има множество рядко срещани птици и животни, много от които са записани в червената книга на България.

Св. Мария от Старо село

На пътя за Кулата, при Старо село, до ханчето с вековната бреза, сега има кафене с паркинг, работещо нонстоп. На това място винаги спират много коли, автобусите с туристите също спират, винаги ври от хора. На скарите цвъртят кебапчета, малчуганите разнасят кока-кола и сладолед, жените си купуват козметика. Малцина обаче знаят, че ако се спуснеш по стръмния асфалтов път навътре в селото и караш в посока на Владимир, някъде след петстотин метра ще видиш вляво църквата „Св. Никола”. В сравнение с другите църкви по селата наоколо, и тези, дето са запазени, и разрушените, тази църква е много голяма. Такава голяма църква май няма друга в цялата Радомирска околия - и то строена по турско време и завършена още в 1761 г. Дворът й, също доста голям, е опасан с висок един човешки бой каменен зид, от онази старовремската, сухата зидария. Миналата неделя с жена ми и хлапетата се вдигнахме с колата и отидохме да разгледаме тази църква. Двете крила на дървената капия в зида бяха вързани с тел. Развързах телта и влязохме в двора. Фасадата на храма с камбанарията беше измазана с прясна мазилка. Явно течеше ремонт, но майстори не се виждаха никакви. Простено да им е, рекох си, неделя е. Отстрани бяха нахвърляни железни тръби от скелето, талпи, опръскани с вар, и разни стари дървени парчетии, по които грееха странни шарки, а също така празни бутилки от бира, пясък, празни циментови торби и всичко това беше затъпкано едно върху друго и смесено в голяма купчина. Зарадвах се на христолюбието на миряните от Старо село. При всеобщата разруха беше твърде окуражително да видиш, че те милеят за църквата си и са намерили пари за ремонта й. Развързах канапчето от църковните двери и четиримата влязохме вътре в хладния, миришещ на вар полумрак. Иконостасът беше разглобен и струпан вляво в преддверието. Сводът и стените на църквата и стените на олтара бяха прясно измазани. Иконите бяха отнесени някъде, само на едно канапче до олтара висеше малка хартиена иконичка на св. Иван Рилски. В един разнебитен шкаф, залепен до стената, бяха нахвърляни стари църковни книги, покрити с хоросанов прах. Майсторите бяха измазали и шпакловали грижливо всичко, но тук-там под бялата мазилка, където беше вече позасъхнало, напираха очите на изографисаните преди два века и половина светци. Само на едно място, вляво от олтара, имаше неизмазано парче стена. Навярно майсторите са бързали да приключат работата за деня, а и разтворът им е бил, по всичко изглежда, свършил, пък после, през следващите дни те се бяха заплеснали с друго и бяха забравили да довършат това неизмазано място, та сред зелените люспички на старата боя можеше още да се разчетат криво-ляво буквите:

„Довърши се тази църква „Св. Никола” в лято 1761-во с помощта на Игнат. Много се измъчи той...”

Сигурно утре-вдругиден зидарите щяха да видят това пропуснато място от стената и щяха да измажат и него с прясна вар.

Излязохме от църквата. Денят беше слънчев, разходихме се още малко из огромния двор, под дивите кестени, а после се качихме в колата и се върнахме в съседното село, където децата караха ваканцията при дядо си и баба си, а ние с жена ми бяхме прескочили от София да ги видим и да ги разходим малко. Като седнахме да обядваме, попитах за църквата „Св. Никола” в Старо село и знае ли се кой е Игнат. Тъст ми, бивш учител, с четирийсет и пет години трудов стаж, се пресегна и измъкна измежду томовете на Вазов от рафта една стара кафява книжица с твърда разръфана хартия, от Ив. Н. Караиванов, помощник окръжен училищен инспектор, издадена през 1927 г. Там, на 29 стр., намерих малко за църквата „Св. Никола” и за този Игнат и го прочетох на глас:

„Че петвековното робство е било тежко, много тежко в Радомирско се вижда не само от разрушението на многото крепости, градища, не само от разрушението и преселението на селата, но и от разрушението на техните църкви и манастири. Останали са изцело или отчасти здрави само църквите в селата Чуковец, Долни Раковец, Старо село, Радибош, Прибой, Ранинката църквица, която се намира на височината между селата Чепино и Габров дол, Долно-Диканската - на височината Бърдо, Пчелинската, която се намира над р. Струма, на високата непристъпна скала, и Горно Диканската.

Има основание да се вярва, че разрушението на църквите и манастирите е ставало не само с разрушението на селата [от турците], но и по дадена заповед, навярно, по желанието на гръцките патриарси. Дали това е станало повече след унищожението на Охридската българска архиепископия - 1767 г., или много по-рано, не се знае, не се помни.

В някогашното село Друган, което сега обхваща Старо село, с. Владимир, с. Опалово, махалите Грамаде, Огоя и още няколко по-малки от тях махали, е имало много църкви. Казват, че такива църкви е имало около 40, но всичките били разрушени.

...за направата на тази голяма църква „Св. Никола” в Старо село е бил инициатор един богат и влиятелен, по това време пред турската власт, българин, Игнат, от с. Друган. Разрешено му било да я направи три пъти по-малка, а той на своя отговорност я започнал голяма, каквато е сега. Като се научила властта за това му своеволие, изпратила един турчин да провери. Когато изпратеният се уверил в истинността на донесението, казал, че „тоя вироглав гяурин” ще бъде убит. За да спаси живота си, той [Игнат] дал много злато рушвет на турчина. Последният, като взел парите, съгласил се да прикрие истината, ако [обаче] му позволи да спи една нощ при хубавата му жена... Така с рушвет злато и скъпа семейна чест тази църква в Старо село и сега е една от най-големите в околията. А Игнат нарекли Агаин.”

Спрях да чета.

- Гледай, знае се името на този човек, а на жена му не се знае - каза жена ми, след като доста помълчахме.

- Знае се - рекох. И им разказах, че преди да си тръгнем четиримата от църквата, бях обиколил отвън цялата постройка, газейки през копривата и тръните, и отзад, до външната стена на олтара, бях видял каменен кръст, полузакрит от къпиновите храсти. На кръста беше изсечено името Мария. Годината на раждането й беше 1741. А годината на смъртта й беше 1761.