Св. Мария от Старо село

На пътя за Кулата, при Старо село, до ханчето с вековната бреза, сега има кафене с паркинг, работещо нонстоп. На това място винаги спират много коли, автобусите с туристите също спират, винаги ври от хора. На скарите цвъртят кебапчета, малчуганите разнасят кока-кола и сладолед, жените си купуват козметика. Малцина обаче знаят, че ако се спуснеш по стръмния асфалтов път навътре в селото и караш в посока на Владимир, някъде след петстотин метра ще видиш вляво църквата „Св. Никола”. В сравнение с другите църкви по селата наоколо, и тези, дето са запазени, и разрушените, тази църква е много голяма. Такава голяма църква май няма друга в цялата Радомирска околия - и то строена по турско време и завършена още в 1761 г. Дворът й, също доста голям, е опасан с висок един човешки бой каменен зид, от онази старовремската, сухата зидария. Миналата неделя с жена ми и хлапетата се вдигнахме с колата и отидохме да разгледаме тази църква. Двете крила на дървената капия в зида бяха вързани с тел. Развързах телта и влязохме в двора. Фасадата на храма с камбанарията беше измазана с прясна мазилка. Явно течеше ремонт, но майстори не се виждаха никакви. Простено да им е, рекох си, неделя е. Отстрани бяха нахвърляни железни тръби от скелето, талпи, опръскани с вар, и разни стари дървени парчетии, по които грееха странни шарки, а също така празни бутилки от бира, пясък, празни циментови торби и всичко това беше затъпкано едно върху друго и смесено в голяма купчина. Зарадвах се на христолюбието на миряните от Старо село. При всеобщата разруха беше твърде окуражително да видиш, че те милеят за църквата си и са намерили пари за ремонта й. Развързах канапчето от църковните двери и четиримата влязохме вътре в хладния, миришещ на вар полумрак. Иконостасът беше разглобен и струпан вляво в преддверието. Сводът и стените на църквата и стените на олтара бяха прясно измазани. Иконите бяха отнесени някъде, само на едно канапче до олтара висеше малка хартиена иконичка на св. Иван Рилски. В един разнебитен шкаф, залепен до стената, бяха нахвърляни стари църковни книги, покрити с хоросанов прах. Майсторите бяха измазали и шпакловали грижливо всичко, но тук-там под бялата мазилка, където беше вече позасъхнало, напираха очите на изографисаните преди два века и половина светци. Само на едно място, вляво от олтара, имаше неизмазано парче стена. Навярно майсторите са бързали да приключат работата за деня, а и разтворът им е бил, по всичко изглежда, свършил, пък после, през следващите дни те се бяха заплеснали с друго и бяха забравили да довършат това неизмазано място, та сред зелените люспички на старата боя можеше още да се разчетат криво-ляво буквите:

„Довърши се тази църква „Св. Никола” в лято 1761-во с помощта на Игнат. Много се измъчи той...”

Сигурно утре-вдругиден зидарите щяха да видят това пропуснато място от стената и щяха да измажат и него с прясна вар.

Излязохме от църквата. Денят беше слънчев, разходихме се още малко из огромния двор, под дивите кестени, а после се качихме в колата и се върнахме в съседното село, където децата караха ваканцията при дядо си и баба си, а ние с жена ми бяхме прескочили от София да ги видим и да ги разходим малко. Като седнахме да обядваме, попитах за църквата „Св. Никола” в Старо село и знае ли се кой е Игнат. Тъст ми, бивш учител, с четирийсет и пет години трудов стаж, се пресегна и измъкна измежду томовете на Вазов от рафта една стара кафява книжица с твърда разръфана хартия, от Ив. Н. Караиванов, помощник окръжен училищен инспектор, издадена през 1927 г. Там, на 29 стр., намерих малко за църквата „Св. Никола” и за този Игнат и го прочетох на глас:

„Че петвековното робство е било тежко, много тежко в Радомирско се вижда не само от разрушението на многото крепости, градища, не само от разрушението и преселението на селата, но и от разрушението на техните църкви и манастири. Останали са изцело или отчасти здрави само църквите в селата Чуковец, Долни Раковец, Старо село, Радибош, Прибой, Ранинката църквица, която се намира на височината между селата Чепино и Габров дол, Долно-Диканската - на височината Бърдо, Пчелинската, която се намира над р. Струма, на високата непристъпна скала, и Горно Диканската.

Има основание да се вярва, че разрушението на църквите и манастирите е ставало не само с разрушението на селата [от турците], но и по дадена заповед, навярно, по желанието на гръцките патриарси. Дали това е станало повече след унищожението на Охридската българска архиепископия - 1767 г., или много по-рано, не се знае, не се помни.

В някогашното село Друган, което сега обхваща Старо село, с. Владимир, с. Опалово, махалите Грамаде, Огоя и още няколко по-малки от тях махали, е имало много църкви. Казват, че такива църкви е имало около 40, но всичките били разрушени.

...за направата на тази голяма църква „Св. Никола” в Старо село е бил инициатор един богат и влиятелен, по това време пред турската власт, българин, Игнат, от с. Друган. Разрешено му било да я направи три пъти по-малка, а той на своя отговорност я започнал голяма, каквато е сега. Като се научила властта за това му своеволие, изпратила един турчин да провери. Когато изпратеният се уверил в истинността на донесението, казал, че „тоя вироглав гяурин” ще бъде убит. За да спаси живота си, той [Игнат] дал много злато рушвет на турчина. Последният, като взел парите, съгласил се да прикрие истината, ако [обаче] му позволи да спи една нощ при хубавата му жена... Така с рушвет злато и скъпа семейна чест тази църква в Старо село и сега е една от най-големите в околията. А Игнат нарекли Агаин.”

Спрях да чета.

- Гледай, знае се името на този човек, а на жена му не се знае - каза жена ми, след като доста помълчахме.

- Знае се - рекох. И им разказах, че преди да си тръгнем четиримата от църквата, бях обиколил отвън цялата постройка, газейки през копривата и тръните, и отзад, до външната стена на олтара, бях видял каменен кръст, полузакрит от къпиновите храсти. На кръста беше изсечено името Мария. Годината на раждането й беше 1741. А годината на смъртта й беше 1761.